Навсякъде около себе си виждах възбуда. У джуджетата, у Кати-Бри, дори у Риджис - полуръста, известен повече с любовта си към храната и дрямката, отколкото към войната. Аз също го усещах. Това горящо очакване, това дружеско чувство,което караше мен и всички останали да се потупваме по гърбовете, да се хвалим и за най-малкото допълнение към общата защита и заедно да извисяваме радостно гласове при всяка добра новина. Какво бе това? Бе нещо повече от споделения страх, повече от благодарността за онова, което имахме, докато осъзнавахме, че скоро може да ни го отнемат. Тогава не го разбирах - в онова време на ярост, в онази еуфория на трескави приготовления. Сега, когато погледна назад, виждам всичко ясно. Беше надежда.